info@vetrohodstvo.com | 0897 03 23 27

На остров Тинос се оказахме случайно. Не бях го посещавал преди, нито бях планирал яхтата да идва насам. Така се случи, че часове по-рано остров Миконос ни посрещна негостоприемно или направо да си кажа бяхме изгонени доста грубичко от мениджъра на марината.

Вятърът се усилваше, слънцето клонеше към залез и след като прегледах набързо картата, реших да се отправим директно на северозапад, срещу вятъра, към най-близкия съседен остров – Тинос. Настроението на екипажа беше разнолико – от откровено разочарование, че пропускаме да разгледаме и нощуваме на тази забележителна туристическа перла – Миконос, до: „Абе какво да му гледаме на този гейски остров!“. На мен стомахът ми се свиваше от съмнение, че и на Тинос може да няма места, а точно тази нощ предвид прогнозата се нуждаехме от най-сигурния пристан и за нас, и за лодката.

Още с приближаването към сушата започнах да изучавам гората от мачти пред себе си и да търся евентуална пролука между тях, която да означава празно местенце. Уви, местенце на едно кьоше имаше, но услужлив ирландец махаше отрицателно с показалец, обяснявайки, че швартовите халки липсват и няма за какво да се вържем.

Принудих се да вържа яхтата на борд към понтон оттатък пристанището, боядисан в жълто и очевидно обслужващ рибарски лодки или редовен морски транспорт. Вятърът притискаше яхтата към боядисаните в жълто гуми на понтона. Те веднага оцветиха белия корпус на яхтата в жълто-черни сърпове и заедно с местещите се нагоре-надолу кранци като бутала на двигател, издаваха невъобразимо скърцане. Че нямаше да спя нощес беше ясно, но с това скърцане и екипажът нямаше да мигне.

Добри, капитанът на другата яхта на Вятър и Вода, която плаваше в района, също се беше запътил насам след като и те не бяха успели да се полюбуват на Миконос. Успокоих го по радиото, че откъм кърмата ми има място за още една лодка. Разходих се до марината да я огледам. Ирландецът каза, че няма против да се вържа до него, ако предпочитам, но щеше да е някакво сложно връзване със спомагателни въжета към улични лампи, а и оставаше въпросът с яхтата на Добри. Сподели ми, че общо взето всички на марината са неуспели приставащи от Миконос. Щели да се пробват отново утре с ранно тръгване. Съвсем ме отказа да „играем“ за Миконос утре.

И в час на деня, когато не се очаква да влязат повече яхти, в марината се появи голям катамаран под френски флаг и директно се намърда на заплютото за Добри място. След минути в пристанището влезе и Добри. Французите се оказаха мили и започнаха да се извиняват, като разбраха, че двете лодки сме заедно, а те са ни разделили. Успокоихме ги, че първият печели и започнахме да умуваме как да се вържем. Борд до борд не беше вариант, защото кранците и без това се „изплюваха“ непрекъснато, а и силният притискащ вятър със сигурност щеше да ги спука под напора на двете яхти. Добри предложи да хвърли котва и да заходи перпендикулярно с кърмата към борда ми. Така хем ще се върже към носа и кърмата ми, хем като натегнем въжетата, благодарение на котвата му ще ме отдалечи от понтона. Изпълнихме всички маневри и процедури пред любопитните погледи на французите, които като гледаха хамалогиите ни, продължаваха да се извиняват, че са там, където са.

Гледахме двете подскачащи яхти една до друга, гледахме смръщеното небе на север и…работата не ни хареса. Не само че нямаше да мигнем, но ако котвата изтървеше или някое въже се скъсаше, щяхме да станем на кадаиф. Пред мен плиткаж и камънак, зад мен катамаран, а вятърът щеше да ни блъска към понтона, без да можем да излезем. Отказахме се от този вариант.

Екипажите и на двете лодки изпълняваха усърдно командите и стоически премълчаваха, колко са изморени и гладни вече. Няколко часа вече не бяха пимисляли за баня, почивка или разходка, за да участват във връзването и обезопасяването на яхтите. Сега с Добри за десерт ги сюрпризирахме, че ще местим лодките. Бяхме харесали челото на понтона (откъм югозапад), където имаше място за двете лодки една до друга на нос-кърма. Там щеше да е възможно най-спокойно за през нощта откъм безопасност. Неудобството беше, че там ставаше опасно плитко за маневри, а и щеше да ни натиска странично. Излизането на моята яхта също вещаеше да е интересно, защото се намирах вече в капан между катамарана зад мен, плиткажа отпред и притискащия вятър отстрани.
Тинос1
Добри предложи да ме издърпа с неговата яхта, но аз отказах, защото реших, че подготовката, синхронизацията и изпълнението ще отнеме много време, а се стъмваше. Тайничко се наслаждавах на идеята да се помъча да изляза с вързан нос, газ напред и отваряне на кърмата към вятъра. Особеното беше, че никога не съм отварял кърмата на толкова голям ъгъл, за да мога безопасно да преодолея ширината на голям катамаран при вятър 20 – 25 възела. Евала на екипажа, който в онзи сюблимен момент, в който трябва да сменя от преден на пълен заден ход, безпроблемно освободи въжето и излязохме.

Беше ми писано да си създам още адреналин, защото докато атакувах вятъра с кърмата на пълна газ и заобикалях катамарана, прецених погрешно силата на вятъра. Той подхвана борда ми и ме засили към задния външен поплавък на френския катамаран. За миг трябваше да реша дали да продължа с пълна газ маневрата и да пробвам да се размина с катамарана; да пусна ли щурвала и да грабна кранец, за да омекотя очертаващия се удар; или да дам пълна газ напред и наляво, за да се отдалеча, с риск маневрата да е твърде закъсняла. Екипажът не разбираше какво се случва и не можеше да ми помогне. С периферното си зрение забелязах французойката, която беше излязла от банята, облечена в дълга черна рокля с гол гръб и решеше дългата си коса на палубата. Проследих я как с ужас хвърли четката, грабна отнякъде огромен кранец и скочи през стълбите към мен да предотврати удара.

Вече бях заложил на варианта с ход напред. Яхтата се бореше със създадената турбуленция от смяната на ходовете и продължаваше с бърза инерция към катамарана. На няколко педи преди поплавъка пропелерът се пребори и тръгна да ни отдалечава. С възможно най-непокистко изражение махнах на французойката, като й казах „No problem“, все едно че точно така съм го замислял да се случи.
А за мен тази маневра си беше най-рисковата за сезона:)

Текст и снимки: Ясен Димитров

следващата част ще разберете, как за награда екипажът откри и вечеря в най-автентичната таверна на острова и разбира се, защо наричат Тинос – поклонически остров).

Обратно към Истории от корабния дневник