Поклонически Тинос – част 2.

При късните приставания по островните градчета с годините съм си изработил една скала, измерваща глада и умората в края на деня.

Първо ниво: Изморен си, но благородно. Доволен си от изминалия ден и искаш да се наградиш. Гладен си и знаеш какво ти се яде, къде го правят най-добре и държиш да отидеш точно в тази таверна, дори и да трябва да изчакаш за свободна маса.

Второ ниво: Изморен си без никакво благородство. Як ден, но и ти се спи прилично. Гладен си зверски и просто искаш да седнеш някъде и да се натъпчеш, пък после може да ти дойде „хорошо“-то и да отложиш почивката.

Трето ниво: Изморен си на парцал. Спи ти се, но за да легнеш има още толкова действия да извършиш, че отлагаш – до кога, не е ясно – и продължаваш да седиш в кокпита. Гладен си, но дума не може да става да тръгваш тепърва по заведения. Май имаш сили да слезеш в каюткомпанията да измъкнеш нещо за ядене от хладилника, но за момента отворената биричка те засища чудесно.

Чувствам се някъде между второ и трето ниво, докато екипажът явно е в другата междинка. Имахме продължителен ден. Някои от тях са избързали напред и по телефоните ни напътстват да търсим определена таверна, където са седнали. Всички сме за пръв път на острова, така че откривателстваме заедно. Били питали местен човек и той им я препоръчал. Отговаряла на критерия да е вкусно, да е уютно и по другите маси да се говори само на гръцки. Това последното веднага трябва да те въоръжи с търпение, защото предполага повече ходене извън идеалния център на градчето.

Когато стигаме мястото, веднага познаваш таверната. Малко площадче пред църква, деца играят и се гонят в тъмното, носи се мирис и дим на печена риба. Масите са директно на площадчето. Магазините за прясна риба са навсякъде и ясно си представяш, че тук се случва сутрешния пазар на прясна риба. Заварваме дълги маси с насядали около тях само…жени. Освен българския от нашата маса, друг чужд език не се долавя. Добрееее! Май влизам във второ ниво. Варваяни-то върши чудеса и наред със буюрди-то премахват припряността и умората по вените.

Дружно гадаем що за женска сбирка се случва около нас – профсъюзна ли, банкет на шивашка фирма или що? Странното е, че млад отец в расо обикаля масите и току присяда до тези или онези дами и с усмихнато и богоугодно изражение ги занимава.

Другото, което ме впечатлява, е че музиката е далеч от познатата популярна музика, пускана по туристическите таверни около пристанищата.  Дамите от нашия екипаж бързо разпознават ритми от нашите хора и действително  ти се струва, че чуваш тракийска народна музика на гръцки език. Вижте клипче тук.

Лелите от профсъюза също си подпийват и стават все по-шумни и експресивни. След малко около масите вече се вие дълго, женско хоро. Нашите дами също стават, но в нашия край на дансинга, защото си карат по нашенски. Гъркините за известно време гледат изпитателно нашите, докато една се престрашава и първият контакт е установен. Нашите се хващат на общото хоро и кой като си знае, но в един общ ритъм се понасят на хорото. Разбираме, че всички жени са тук на поклонение и не са местни.  В този момент поглеждаме попа, той вече  не е само поп, но го играе и местния домакин или тур-оператор. На следващия ден общата картинка ще ни се изясни съвсем. Забележително е съвместяването на поклоническия обет с изконната балканска традиция за забавление и празничност, независимо от обстоятелства. Вечерта е прекрасна, пили сме не само узо, но и с пълни шепи от местния бит, поминък, танци и обичаи. Тинос „by night“.

На сутринта първите разузнавачи от екипажа донасят, че улиците са „от мраморните“. Такива каквито има и на Ермопули. Собственици на магазини чистят тротоарите и улиците с парцал и препарат. Но върхът бил, че по главната улица, отвеждаща към църквата има килим-пътека, непосредствено до тротоара. Всеки следващ очевидец от екипажа идва и прибавя нов елемент към видяната чудатост – това била пътека, по която ходели поклониците, за да стигнат до църквата.

Времето продължава да е на кантар. Отлагам отплаването с час-два до нова преценка на ситуацията. Използвам това време за да разгледам града. В тези малки, островни градчета много харесвам, че каквото си си наумил да намериш и разгледаш  като забележителност, неизменно на мига ти се изпречва на пътя. Така става и с въпросната главна улица – Мегалохори.  Още щом поглеждам нагоре по склона, виждам в края на улицата на върха –  църквата. Но не само това. По цялото протежение на улицата се опнала една пътека с лайсни по краищата, подобно на тези за посрещане на видни VIP гости. Жена на възраст, застанала на четири крака, пълзи нагоре по улицата като костенурка. До нея, очевидно мъжът й, крачи бавно и току й подава да пийне водица. Около тях нормалният ритъм на живот си тече и никой не й обръща внимание, но не й и пречи. Вадя апарата и снимам. Това са те поклоничките, значи. Впечатлен съм. Обичай тъй характерен за далечния и близък изток с въртящите се и пълзящи дервиши и поклоници,  намерил почва и в православието на този далечен остров от цикладския архипелаг.

Продължавам по нанагорнището и малко преди църквата забелязвам масивен бронзов паметник на  пълзящата жена – поклоничка. Паркингът до църквата е пълен с 50-местни автобуси, докарващи поклониците до тук. Ха, ето го и младото попче от таверната снощи – снове между автобусите и организира логистиката на десетките и стотици  поклонички, дошли да се поклонят и пречистят на острова.

Решавам на връщане към пристанището да мина по съседната успоредна улица, така както правя обичайно на ново място. И пак интуицията не ме подвежда, защото улицата се оказва друга превърнала се в забележителност част от града. Тук и от двете страни на улицата се редуват добре познатите ни магазинчета по типичните гръцки пешеходни улици, с тази разлика, че всяко магазинче е църковен кьоск. В едното продават свещи – от малки вощеници, до грамадни свещи с човешки бой, друго предлага икони и иконостаси, трето – кръстчета, гривнички и пръстенчета с религиозна тематика. Не вярвах, че религията може да има чак такъв търговски израз и да представлява сувенирен интерес. И ако думите ми звучат иронично, то не съм съвсем ясен. Зад всичко това навярно се крие някаква дълбока причина първоизточник.

В последствие, когато пак бяхме на лодката и си разказвахме кой – какво научил, сглобихме някаква логична картинка и обяснение. Това е едно от очарованията на плаванията ни, че когато се пръснем из града, всеки вижда различни забележителности по пътя си, общува си с различни хора, пие или вкусва различни деликатеси. И всичко това после обменяме на яхтата и взаимно обогатяваме впечатленията си и носим добавена стойност от пътешествието си един на друг, което ако бяхме сами, нямаше да успеем да преживеем.

Та Тинос се оказва нещо като Мека за православните в Грция и едва ли не всеки през живота си трябва да го посети и да се помоли в главната църква – Палагия Евангелистрия. По време на гръцката война за независимост от османците, монахиня има видение от Дева Мария за заровена икона на Благовещението на Архангел Гавраил. Така намират иконата, престояла погребана 850 години. Иконата е обявена за чудотворна и се пази и до днес в църквата и на специални дни в годината на литийни шествия се изважда от църквата и се показва на поклониците. Звучи ли ви познато като историята на чудотворната икона на Дева Мария от Бачковския манастир?! Разбрахме, че в следствие на венецианското владичество на острова имало силно католическо влияние. Да не би като ответна реакция и на католицизма, а и по-късно на османците, мястото умишлено да е подведено под светия ореол. Не е случайно, че  по-късно през 1960 г. Тинос официално е обявен за свято място. Та се стигне до ден днешен, когато островът е станал един от най-големите центрове за религиозно поклонение в гръцкия религиозен живот.

С екипажа имаме достатъчно време да си разкажем всичко това минути преди да отплаваме, докато чакаме отнякъде да се появи водоноска, за да си напълним резервоарите. Пристанищните власти или ги нямаше на определеното им място или си правеха оглушки. Единствено работещия трик в такива моменти – със стягането за отплаване сработи и този път и от немай къде се появиха хората с тефтера и касовия апарат и веднагически събраха такса за престоя ни. По думите на младия и любезен грък, те просто не са толкова туристически ориентирани и професионално подготвени за да предоставят достатъчно добра услуга на туристите – яхтсмени и се извини от тяхно име. Което ни беше предостатъчно. Бяхме заместили Миконос с една много приятна изненада, каквато се оказа Тинос и не съжалявахме ни най-малко. Пък следващия път ще видим и Миконос, този път не само от яхтата.

Текст и снимки: Ясен Димитров

Обратно към Истории от корабния дневник