Изминаха вече две седмици от завършването на 57-мото издание на регата “Трети март”. Знаех, че трябва да напиша нещо. Започвах го, спирах, продължавах. В улисията около Вечерите на ветроходството, около плановете за клубни карти и други промоции, около подготовката на новите продукти, около безплодното планиране кога коя новина да пуснем, времето изтичаше.

Днес – съботно-неделно ще има две новини. Стига отлагане.

Една история

Изненадата понякога набира скорост постепенно. В началото я осъзнаваш, но не я проумяваш. Както когато в Mixtape на концерт на Тодор Колев всички младежи запяха с него „… твърде късно е за нещо друго. Фалшив герой…” – и пяха със сърце. Едва сега разбирам защо тогава трепнах, стъписах се (всъщност средното между „трепнах” и „стъписах се”).

Осъзнаването на невероятността на 20 годишните фалшиви герои, за които е късно вече за „истински героизъм” (а как се дразнех тогава – в моите 20 години, че дъртите не приемат моята чувствителност към света), дойде след едно друго стъписване. Минавам покрай Овча купел и съм отново онова момче – преди близо 20 години – което отива да помага в един гараж и току-виж прихванало, понаучило нещо (не, не се получи). Усещанията, мислите, миризмите са тук. И аз съм тук. На 15 ли, на 18 ли. Същият. Стига да не се замислям и да не поглеждам в огледалото…

Каква е връзката ли? Връзка има и ще дойде по-надолу. Но, ако много държите на ясните връзки и на четивата, в които разбирате всичко – по-добре спрете тук.

За статията

Колко пъти си чела статия за спортно събитие, написана от участник в него? (На първо време да уточня, че женският род, който чат-пат се появява, не е онзи – американският – който от време на време се сменя с мъжки и показва унисекс обръщението. Не. Това е женският род към събеседника жена, с която мъжът се е озовал късно вечер и разказва някак по-интимно, макар и със стремежа да поизлъже; да се направи малко по-велик, по-силен, по-добър. За целите на писането – по-интересен. И съвсем отделен въпрос е дали този женски събеседник е реален. Въпрос на род е.)

Е? Колко пъти? Затова май ще стане личен разказ, а не спортно-репортажен очерк.

Мога да ти разкажа за пътуването. Какво да ти разкажа… Най-интересна е историята на Яската от автобуса София-Варна и бутилката. Интересното не е свързано с изпразването, а с напълването на бутилката. И донякъде с религията му. Но това си е неговата история. Иначе пътуването мина що-годе гладко. Беше светло, макар повсеместната мъгла да оставяше по-различно усещане. Не се губихме този път (или поне не разбрахме), часовникът не прескачаше часове, не се чупи ремаркето, не ни спираха катаджии…

Мога да ти разкажа историята на Наско и счупената бутилка водка. Дългият път към дома и почивките. Но тя не е моя. Въпреки че трябва да призная и аз се бях поизморил и опърлените мигли на Насекомото имаха известна връзка с появата на въпросната бутилка в ръцете му.

Мога да ти разкажа за вълчето или малкото барабанче. Но тя си е моя. Пък и не е за такъв публичен разказ. Друг е въпросът доколко е красиво да се разказват подобни неща на млада дама като теб. (Дали окончателно изгубих мъжката аудитория?)

Мога да ти разкажа за закуските на малкия Наско. Но знам ли кой чете сайта ни. Все пак – всеки с увлеченията си. И да ти кажа, костотрошачката, която приготвяше другата интересна закуска – тази на Яската – беше дори по-атрактивна. Особено за съседите, които се опитваха да поспят още малко, но волю-неволю бяха въвлечени в оранжевяването на нашия рейкови.

Мога да ти разкажа за сънищата на Мъхчо и нещата наяве. За четката за чаши. Също и за борбата му за по-добро обслужване в туристическия сектор, но има ли смисъл? Не. И все пак, ако Петя беше дошла, може би хорицата щяха да си спестят една гневна тирада.

Мога да ти кажа класирането. Чудо голямо… И все пак:

За любителите на фактите

Любителите на фактите знаят кой е първи и кои са между първите.

За нас: седем гонки. Най-зле се класирахме в първата (17-ти), най-добре в четвъртата (6-ти), на второ място в последната (10-ти). Станахме 14-ти в крайното класиране. Имаше вятър във всички гонки с много малки моментни изключения. В четвъртата гонка имаше повече вятър, отколкото бяхме виждали на Ял или поне там някъде. Доста отбори избраха разума и пропуснаха гонката, ние избрахме тръпката.

Сега една идея по-субективно. Флотилията, гледана отзад, е красива. И предизвикателна. Имахме невероятната възможност седем пъти да стартираме последни или поне там някъде. И седем пъти успяхме да напреднем малко или повече (като например в последната гонка). Направихме и едно добро стартиране. И веднага отмениха гонката – не можахме да се порадваме на гледката с малко лодки пред нас от самото начало.

Няколко пъти стартирахме почти перфектно. Абе направо перфектно (по принцип) – с маалко закъснение, което рязко се превръщаше в катастрофално нахлуване на двайсет лодки пред нас (а два пъти и на лодки в нас). Това “почти перфектно” ме подсеща за други състезатели. И въобще за амбициозни хора. Спомням си по времето, когато се катерех, колко се забавлявах с катерачите “почти минали някой маршрут”. Но също така още помня един маршрут, който аз “почти го бях минал” в продължение на доста години. Така си и остана – почти. Малкото е много (понякога това е вярно, въпреки че често е само смешно).

За целите

Имам един приятел (и съотборник на всичкото отгоре), който много се вълнува от цели. Основната цел я изпълнихме – продължаваме напред. И нагоре. А както стана ясно на тази регата „нагоре е там, където е по-високо”. ( „Нонсенс” моментите са напълно осъзнати от автора, но именно така статията ще предаде най-добре духа и атмосферата, витаещи в нашия екипаж.)

Миналата година се гордяхме (или пък успокоявахме), че вървим напред – всеки ден – все по-добро класиране. Казахме: “Догодина трябва да сме по-добре”. Е, справихме се. Както в генералното класиране, както с най-добрата гонка, така и във възходящата линия ден след ден.

Оттук-нататък – все същото. Продължаваме. Но сякаш по-важна цел в момента е да успеем да сформираме два боеспособни екипажа. Ще работим по въпроса.

За броденето и приятелите

Донякъде – най-лесната тема. Истории – колкото искате. Сухи факти – от лесно по-лесно. От друга страна – криво. Дали защото по-малко бродихме, дали не пихме като хората, дали не родихме легенда като „Острова”… Или пък защото не се снимахме пред Ферарито. Или пък някои ги нямаше.

Иначе екипажът си е екипаж. Истина ли е? А наздраве! Събран от кол и въже, подписал договора кой пиян, кой от страх пред бесилото или пред гладна смърт. Шкиперът – и той е екипаж. Също като миналата година.

Много хора ни помагаха, тия, които ни пречеха, също ни учеха. Оги, Емо, Вили, Искра, Момо, Гонзо, пак Емо, Пацо и компания си помагат традиционно. Явор удари едно силно рамо на нашия отбор, за да знаем малко повече и да имаме по-конкурентна лодка. Мишо също се включи с безценни съвети и насоки, Стойчо разказа това-онова. Лео – усмихнат и топъл, както винаги; Андро – готов да помогне и да ни извика, когато прекаляваме с някои дейности и изглежда, че ще пропуснем старта (та като сме навреме голяма работа – но жестът си е жест). Росен – отново готов да ни приюти в базата до последно (след като първи сме се натресли).

Исторята продължава. За празнотите.

Ще им съборим главите. Неминуемо.

Сега Марто забърква онова безумно кафе (в утрините преди регатата 2012), сега се нервира на някакви шофьори, сега се превива от смях, буйства, заспива на масата, Наско иска да му пали косата, Американеца го защитава, сега си говорим за Острова, сега го подкачаме за пулсиращата на челото вена, сега седим на слънце на пейката в Градската, слушаме дядовците-музиканти, той ми разказва, припичаме се, той се кахъри, че снощното ни пиянство е притеснило хора, които го обичат, в същото време се ядосва на себе си, че „какво толкова”, говорим си глупости по скайпа… Сега отпраща Теро от катамарана и помръква, когато аз казвам „не, Теро, остани” – защото знам, че е важно за него да ни „помогне”… На Синеморец сме, той е опиянен, показва ми кръстчето – „спаси и сохрани”, говори ми за дзен-усещания, за бурята, за плаване към хоризонта, докато загубиш брега от очите си…

„Докато другите крещят или говорят за изкуство, самотният човек на масата лови мухите и ги пуска…” 

Марто, радвам се, че те познавах. Че сме приятели.

Добрин