Приказки от камък, вятър и вода

По света държавата и оттам хората (или беше обратното) мислят как да опазват гейзерите. Разбира се, това се случва в страни, където е известно, че има гейзери. У нас изригването на гейзерите води до неочаквани последици – експлозии, гъсто застрояване и т.н. Но думата тук, за щастие, не е за гейзерите…

Случи се да видя Синеморец през зимата. Би следвало да кажа – по неприятен повод. В същото време Димата се опита да го направи така, както отиваше на Краси – да е приятно – весело, шумно, невъздържано, пияно и опияняващо.

Вече се досещате – тук няма разказ за промоции, спортни постижения или нови пътешествия. И все пак има пътешествие. И все пак мястото е тук – на нашия сайт. Това е един от онези текстове, които си нося в главата. Много време. Вечно. И понякога изплуват. Понякога съм ги обещал. Понякога съм ги замислял. За да ги разберете, трябват няколко хиляди неща. Две от тях са – да сте били на Синеморец и да познавате Краси. Но не е задължително да разбирате, за да четете.

Синеморец винаги ме е омайвал с цветовете си – изненадващо синьото за България море, странджанското плътнозелено на горите, нормалното за плажовете ни (но на фона на голяма част от средиземноморието –  достойно за отбелязване) наситеножълто.

Спомням си как, когато пътувах за пръв път през Швейцария и после Франция, се изумих колко ясни са цветовете им. Всичко беше излязло като от детска анимация – без преливане, без замъгляване – ясно, отсечено, остро. Дори петната на кравите бяха като нарисувани с четка – какво да кажем за зелените ливади, червените покриви, петролените улици. Когато след това се прибирах с автобуса, спряхме да почиваме някъде в Сърбия. Изгорена от слънцето трева – жълто-сиво-кафява, през която тук-там се виждаше сиво-кафявата пръст и на места от слънцето още се бранеше някаква убита зеленина. Горещият вятър с мирис на прах и сено сякаш допълнително размиваше цветовете. И още веднъж ми казваше – наближаваме. Прибирам се.

Синеморец се намести странно в представата ми за по света и у нас. Склоновете и тревата са по нашенски – с изгорена трева и цветове. Но морето, пясъкът, гората, реката, небето… Не са анимационни като швейцарските, но не са и размитите и объркани от селищата и полетата. Приказно е.

Когато създадохме „Вятър и Вода“ се чудихме какво име да изберем. Едно от предложенията (даде го Инчето по скайпа) беше „Вятър и вода“. Харесахме го. Единствено второто „в“ порасна, защото решихме така да наречем двете лодки, с които стартирахме (още ги караме). Търсачката обаче показа нещо изненадващо – статия в женско списание казваше, че Фън Шуй в превод означавало вятър и вода. Съвпадение, знак или просто повод за усмивка – приехме го.

Около година по-късно ударихме на камък. Или може би той ни удари. Или просто си дойде на мястото. Беше ключовият камък, който ни крепеше през първата година на синеморската ни авантюра. Онова приказно лято. 2012-та.

Ето, Краси, дойде времето да напиша за камъните ти. Обещанато си е обещано.

Малцина имаха честта да познават Доктор Бенгьозов и Синьор Гмуркатели. Краси Камъка обаче беше по-известен в селото. Именно той ми каза още тогава – „знаеш ли, че ние всъщност правим едно и също“. Враг на нивелира и отвеса, той ме научи, че камъкът трябва да тече: „целта на всичко това е да се доближавам максимално до естественото течение на нещата“ (още на страницата му за каменарство). Въпросът не бил да издялаш камъка – а да му влееш сила, енергия – и то тази, от която има нужда получателят. „Нали знаеш какво са правили едно време с вграждането? Е, аз правя обратното“. Краси даваше енергия. По-точно наместваше я, помагаше й да тече правилно. Дано не бъркам, но сякаш нещо такова е фън шуй. Ние опитваме да даваме енергия с общуването с вятъра и водата, той – чрез камъните. Разбрал ли съм, Краси 🙂

През зимата Странджа не е така зелена, пясъкът не е така жълт, тръстиките на Велека са обезцветени.

Морето, там долу, си е синьо. Но има и неподозирани цветове. Зеленото на гората не е изчезнало – то е изтекло в тревата на склоновете. По пътя си се е променило. Искате ли да видите шотландскозелени хълмове край морето? Елате декември в Синеморец. Преди гейзерите да са изригнали тотално.

Виждали ли сте тюлен, който изтрезнява в прибоя на път от скалите към нашата барака и твърди, че си тренира апнеята? Чували ли сте, че всичко е замръзнала светлина. Яли ли сте „Голямото кюфте“, „вълшебни мекици“ (ще спра с ястията, че ще стане готварски наръчник), готвили ли са ви на гигантски сач всяка вечер? Виждали ли сте как се правят осморки с всяка става? Знаете ли какво и кой е гейзер? Чувствали ли сте се у дома си в къща на хора, с които се познавате от ден? Канили ли са ви тържествено „да се напием от обяд“? Срещали ли сте човек, който, както си стои на плажа привечер, хвърля поглед на някого и веднага, с едно изречение, му прави портрет – комичен, често граничещ с абсурдност и гротеска, но в същото време точен и прилягащ? Чували ли сте кавал – в една къща край Корабчето или на скалите отдолу? Можете ли да видите умрял приятел – и то не как да е, а наяве – като капитан на галеон с обица и кърпа на главата? Виждали ли сте как се прави ракия от пъпеши, сливи, дини, ябълки?

Тези цветове ги няма. Хълмовете, реката, морето са там. Дима ни посреща, както винаги, но вече без онзи енергиен въртоп край себе си.

Сигурно е дошло нещо ново. Трябва само да приучим очите си.

Краси обеща, че ще е безсмъртен. Или поне че ще живее, докато в България се прави домашна ракия. Вярвам му. Сега вероятно  е дух, който живее над казаните за ракия. Обещаното си е обещано. Само малко ни затрудни в общуването. За всички, които все пак сте стигнали дотук, и искате да научите още нещо – ето едно добро начало: ПЕСЕН

И понеже работата на Краси с камъка, а и въобще общуването с него беше едно сказание за силата, отварям последните страници (мина сигурно повече от десетилетие от последния път) и там пише:“ Воинът винаги е радостен, защото любовта му е неизменна и неговата любима, земята, го прегръща и дарява с невероятни подаръци“. Краси най-много се присмиваше на тъгата и избираше радостта. Камъка става на пясък, а пясъкът се превръща в прах. Сега Краси  е прах по пътя. И може би някой ден ще ни влезе в очите отново.

Не знам написах ли за камъните, не написах ли…

Ходеше по цяло лято само по едни бермуди – гол до кръста и бос. Почти не съм го виждал с дреха на гърба. Как само недоумяваше защо човек ще даде куп пари, за да си купи от ония гуменки с пръстите – вместо просто да се събуе и да си ходи… И колко се забавляваше с това…

Добрин